Последният хакер



През 2002 г. разказът печели втора награда от конкурса на издателство "Аргус". През 2006 г. е публикуван в антологията "Ведри хоризонти" на същото издалтество.



1.

Марта лежеше по гръб. Приближих се тихо до кушетката и приседнах на ръба. Вгледах се в лицето й – кожата й беше бяла, почти прозрачна. Няколко черни кичура падаха върху клепачите й. Устните й потрепериха. Лека руменина изби по бузите й – кръвообращението й бавно се възстановяваше. Затаих дъх – бях забравил колко е красива. Проследих с показалец извивката на врата й до ръба на чаршафа, с който беше покрито крехкото й на пръв поглед тяло. Смъкнах белия покров надолу, докато се откриха малките й закръглени гърди. Посегнах да погаля кафеникавото зърно, но в този момент дясната й ръка се стрелна към мен и ме стисна за гърлото. Дългите й нокти се забиха в меката кожа от двете страни на гръкляна ми. Не реагирах, дори не направих опит да стегна мускули. Просто застинах неподвижно и оставих болката да се разлее по мен. Чак когато усетих, че съзнанието ми започва да се замъглява, вдигнах ръка и стиснах китката й. Усетих как нещо изпука и хватката се отпусна.


- Добре дошла отново, Марта!

Тя не каза нищо, само отвори сините си като пролетно небе очи и впи поглед в мен. Наведох се и извадих изпод кушетката платнена раница. Разкопчах металния цип и измъкнах отвътре леки обувки от изкуствена кожа и къса плетена рокля, която трябваше да й е точно по мярка. Пуснах обувките на пода и оставих роклята на леглото до Марта. Изправих се и се обърнах. По гърба ми полазиха тръпки – очаквах тя да се нахвърли отгоре ми като дива котка, но в следващите няколко секунди не последва нищо.

- Хайде, трябва да вървим. Обличай се!

Чух зад себе си шумолене. Бавно се обърнах. Марта оправяше гънките на червения плат и го опъваше по бедрата си.

- Много си секси.

Тя отвори уста да каже нещо, но се получи само дрезгаво покашляне - гласните й струни не бяха използвани твърде отдавна.

- Ела, трябва да се махнем оттук.

Хванах я за лакътя, но тя се дръпна яростно и аз я пуснах. Тръгнах към вратата. Не чух зад себе си стъпките й.

- Останеш ли сама тук, ще се върнеш във фризера.

Това подейства и много скоро тя припкаше след мен по облицования с матови метални плоскости коридор. Спряхме се за момент в обширното фоайе с под от сив полиран мрамор – Марта беше много изненадана от онова, което заварихме там. Мястото, на което трябваше да стоят поне двама униформени пазачи, бе пусто. Това не ме учуди – отдавна вече никъде нямаше охрана.

Продължих към изхода и двете крила на направената от матово стъкло врата се разтвориха безшумно пред мен.



2.

Седяхме един срещу друг в трапезарията на скромния ми апартамент, разположен на 36-о ниво в престижния Квартал на сините птици (така и не научих защо се казва така), и се хранехме мълчаливо. Храната не беше нищо повече от жилави синтетични блокчета, които изискваха дълго и съсредоточено предъвкване, за да бъдат погълнати, затова никой от нас не продумваше. Аз бързо приключих със закуската, но Марта имаше нужда от повече, за да възстанови силите си след десетилетния си сън.

Отначало момичето се намръщи при вида на непознатата и неапетитна закуска, но когато разбра, че друга храна няма да получи, се нахвърли върху блокчетата с такова настървение, че в първия момент се уплаших да не се задави.

Гледах я как граби храната и как я тъпче в устата си, захвърлила настрани почти ненужната вилица. Дори така беше красива, само трябваше да присвия малко очи и да не забелязвам тънката струйка слюнка, която се стичаше по брадичката й. Късата й права коса беше подстригана доста нескопосно, а бретонът й беше направо разръфан, но това не ме безпокоеше. Беше цяло чудо, че изобщо има коса на главата си – обикновено затворниците влизаха във фризера с обръснати глави. Представих си я без коса. Не, дори това нямаше да я загрози. Загледах се в окапаната вече рокличка и си представих как презрамките бавно се смъкват. Погледът ми се спря върху оголеното рамо на момичето. Кожата й беше гладка и бледа, същински порцелан.

Залисан във въображаемата си игра, не бях забелязал кога е приключила с порцията си. Тя шумно подсмръкна, обърса устата си с длан и се надигна от стола. Огледах я в цял ръст – беше нисичка и слаба, изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки момент щеше да се счупи. Марта заобиколи масата и се насочи към мен с момчешката си походка. Надигнах се от стола си, но тя направи последната крачка, застана пред мен и ме бутна обратно.

- Забелязах как ме гледаш, старче.

После прокара длан по бузата ми. Спомних си неколкодневната брада на лицето си и съжалих, че не съм си направил труда да я обръсна. Марта взе ръката ми в своята и я придърпа леко. После обърна дланта ми към себе си и я постави между краката си.

- Май искаш това?

Мигът беше отлетял. Дръпнах ръката си.

- Седни си на мястото, трябва да поговорим.

В този момент Марта рязко посегна към лицето ми. В лявата си ръка държеше вилица – същата, която преди малко стоеше ненужна до чинията и. Инстинктивно вдигнах ръка да предпазя очите си. Острите зъбци раздраха тънката изкуствена материя на ризата ми и се забиха в плътта отдолу. Изревах от болка, но се овладях. С другата ръка силно зашлевих Марта през лицето. Тя падна на пода, претърколи се настрани и изпусна вилицата. Разкопчах ръкава и го вдигнах накоре. Вилицата беше пробола кожата ми малко над китката. Болеше ме доста, но можеш да движа ръката си.

- Това не беше много мило от твоя страна. А сега сядай на стола и стига глупости!

Марта се намръщи, но се подчини. Когато реших, че е готова да ме слуша, започнах да и разказвам за света, в който живеех. Свят, който се беше променил толкова много само за едно поколение. Отначало тя зяпаше в сивкавия таван над главата си и изобщо не обръщаше внимание на това, което и говорех, но постепенно думите ми започнаха да достигат до съзнанието и. Отегчението, изписано на лицето и, бавно беше сменено от недоверие. Накрая тя не издържа:

- Значи казваш, че не използвате пари? А на какво се крепи икономиката?

Въздъхнах. Май щеше да се наложи да обяснявам всичко отначало.

- Нямаме нужда от тях – всичко е безплатно. Светът доста се промени след шанхайската треска.

Тя не се примиряваше лесно:

- Но парите означават власт. Не може да няма хора, които се стремят към власт над другите. Този
свят е сбъркан! И каква е тая шанхайска треска?

Налагаше се непрекъснато да си напомням, че срещу мен седи опасен престъпник, а не наивно дете.

- Остави сега треската, друг път ще ти разкажа за нея. Важни са само хората и точно затова ми трябваш ти. Открай време човешката амбиция и недоволството от постигнатото са движели света напред. Но това не е така, вече не. Не знам кога се случи, но хората се промениха. И искам с теб да разберем защо стана така.

Тя се изсмя подигравателно.

- Пълни глупости са това, да знаеш!

Реших да и дам малко време, за да може да привикне с това, което и разказах. Знаех, че именно тя е човекът, който ми трябва. Беше с непримирим нрав – това, а не няколкото ловки прониквания в корпоративни и банкови компютри, я беше докарало до фризера. Надявах се чувствата ми да не ме подведат. Изпитвах към нея нещо повече от симпатия, но още не бях готов да го определя като любов. Не, в този момент не можех да си позволя такива сантименталности.

Марта изненадващо прекъсна разсъжденията ми:

- Значи всички, които познавам, са мъртви от много време? С изключение на теб, разбира се.

Гласът и беше съвсем спокоен и овладян, сякаш искаше да ми каже “Хич не ми пука, да знаеш”. Но лицето я издаде – едното ъгълче на нежно оформената и уста потрепна няколко пъти. Очите и се навлажниха и тя ги закри с длан. В този момент бях готов да се откажа от всичко, но точно тогава Марта ми доказа, че изборът ми е бил правилен. Видях как събира всичките си сили и с усилие на волята изписва на лицето си старата арогантна усмивка.

- Трябва ти социолог, а не хакер, господин полицай.

- Познавам те отдавна, Марта. Знам на какво си способна. Трябваш ми точно ти.

Тя наведе глава и гласът й прозвуча глухо:

- Защо реши, че ще помогна на човека, който ме напъха във фризера?

Беше мой ред да се засмея.

- Защото си любопитна. Не искаш ли да разбереш защо се случва всичко това? Аз имам много върпоси, но отговорите са малко.

Бузата на Марта беше започнала да се зачервява на мястото, на което я бях ударил. Четири резки се открояваха там, където пръстите ми бяха срещнали бялата и кожа. Тя скочи рязко от стола и почти извика срещу мен:

- И какво точно искаш от мен?

- Седни и се успокой.

Опитах се да забавя дишането си, за да не издам вълнението, което беше обхванало и мен самия и когато Марта седна на мястото си, продължих:

- Хората се промениха. Не всички и не изведнъж, но се промениха. Бавно и почти незабележимо изчезнаха всички човешки стремежи и амбиции. Повечето хора не се интересуват от това, а тези, които се интересуват, си обясняват промяната с узряване на човечеството. Вече няма престъпления, няма полиция и армия, няма войни и убийства. Но няма и мечти. Няма живот, има само безнадеждно и еднообразно съществуване...

Буца заседна на гърлото ми. Облизах пресъхналите си устни и се опитах да преглътна, но това не ми помогна особено.

- Когато закриха полицията, нямах нищо смислено за вършене. И понеже цял живот съм си пъхал носа в чуждите работи, продължих да го правя. Не знам дали по навик, или по призвание, но това всъщност няма значение. Много години ми трябваха, но все пак успях да разбера това-онова. Мисля, че причината за всичко това са подмладяващите генни манипулации.

Очаквах Марта отново да реагира невъздържано, да направи нещо, както преди малко, но този път тя слушаше с интерес. Разтрих несъзнателно мястото, на което ме беше пробола. Вече не ме болеше толкова. Усещах по-скоро парене.

- Чувала ли си за FoxM1B?

Момичето само поклати отрицателно глава.

- Това е ген, който поддържа нормалното деление на клетките и възпроизводството на ДНК. Откривателите му го нарекли “фонтан на младостта”. Но няма да навлизам в подробности – и аз не разбирам всичко. Важното е, че много скоро след като беше открит механизмът му на действие, се появиха центрове за генни манипулации. Рекламираха ги навсякъде – по телевизията и във вестниците, на плакати, разлепени по улиците и в станциите на метрото. Навсякъде. Хората се изкушаваха, подлагаха се на подмладяващи процедури. И наистина остаряваха по-бавно, но не само това. Малко по малко, почти незабележимо, те се променяха. Изгубиха човешкото в себе си.

Марта ме погледна с присвити очи:

- Не разбирам аз какво общо имам с това?

- Имай малко търпение и ще разбереш. На запад, там, където пустинята среща морето, има секретен изследователски комплекс. Безименната тайна служба, която го е построила, отдавна не съществува, но самият комплекс е в добро състояние. Най-важното е, че това е последното място на Земята, което има охрана. Когато открих връзката между центровете за подмладяване и промяната на хората, започнах да разплитам кълбото. Отне ми години, но в крайна сметка всички следи ме водеха към тази база.

Момичето срещу мен се изсмя.

- Ха! Да не мислиш, че си открил тайната квартира на Господ?

- Нещо такова. Само че освен охраната в комплекса няма други хора. Има компютри. Големи компютри. Точно заради тях те събудих. Искам да знам какво става там.

Марта стана отново от стола си и взе да се разхожда напред-назад по дебелия килим от изкуствена материя.

- Ти си напълно превъртял! Компютри, които променят хората? Изкуфял старец - в това си се превърнал!

- Наспи се добре тази нощ. Утре ще проникнем в комплекса – няма да е трудно, охраната е слаба.

Мисля, че точно тогава окончателно взех решение. Да, щях да и дам шанс да ми докаже, че не съм сгрешил със събуждането и. Беше будно и интелигентно момиче. Но още по-важно беше, че имаше достатъчно смелост да се опълчи срещу по-силния.
Щях да и се доверя. Тази нощ оставих вратата на стаята и отключена.

3.

Въртях се в леглото, измъчван от кошмари. Призраците от миналото не ми даваха мира. Опитах се да ги прогоня, но виденията се завръщаха, все по-силни.

… Демонстрантите са блокирали входа на центъра за генно инженерство “Джеймс Уотсън”. Много от тях размахват плакати с лозунги като “Човек не е Господ” и “Не бъркайте в гените на децата ни”. Трудно мога да ги нарека “множество” – едва ли наброяват и трийсет души. Повечето от тях са на преклонна възраст. Годините не са ги пощадили – побелелите коси и немощните гласове, които скандират в нестроен хор, ми подсказват, че тези хора не са сред най-запалените привърженици на подмладяващите процедури. Последните оцелели от едно друго време.

Наблюдавам ги, притаен в сянката на масивната офис сграда от другата страна на улицата. Дойдох да душа около центъра, но тази групичка май ще обърка плановете ми. Трябва да изчакам. Вадя от джоба си стария си палм и прокарвам палец по ръба му. Екранът се отваря с тихо изщракване. Избирам “Новини” от менюто. На монитора се появяват заглавията от последния час – “Шанхайската треска опустошава Индия”, “Европа потопи 3 кораба с бежанци от Африка ”, “Русия блокира сухопътната си граница с Китай заради вируса”. Има още доста статии за пандемията в страните от третия свят. Избирам една, която ми изглежда като обзор на ситуацията.


“По последни данни на СЗО пандемията от смъртоносната Шанхайска треска се разпространява с невиждани темпове. Регистрирани са многобройни нови случаи в Бразилия, Гватемала и Венецуела. Говорител на мексиканското правителство заяви, че в страната е обявено извънредно положение и парламентът се саморазпуска.


Русия заплаши, че ще употреби ядрено оръжие срещу Китай, ако Пекин не прекрати вълната емигранти от северните си провинции към Русия. Все още не е последвал официален отговор от китайска страна. Някои наблюдатели твърдят, че Пекин е напълно обезлюден и в Китай вече няма централно правителство.


Блокадата на Средиземно море продължава – според анонимен източник, близък до командването на Обединените европейски военноморски сили, по-рано днес са били потопени 3 кораба, плаващи под сомалийски флаг. В официално комюнике се твърди, че корабите са били върнати поради наличието на борда им на заразоносители.


В телевизионно обръщение европейският министър на здравеопазването помоли гражданите да запазят спокойствие – в Европа, както и в Северноамериканските щати, няма регистрирани случаи на така наречената Шанхайска треска. Според министъра това дава шансове за борба с опасния вирус. Научен екип от Центъра за борба със заразните заболявания в Амстердам е съобщил, че е само на крачка от изолирането на смъртоносния микроорганизъм – открит е протеин, който… “


Замислям се. Все още ми липсват няколко парченца от мозайката, но вече долавям някаква връзка между смъртоносния вирус и генните центрове. Знам, че вирусът действа избирателно и поразява само онези страни, където центровете не биха могли да достигнат до населението. Някой използва генните манипулации, за да промени хората, а излишните просто биват разчистени. Съвпаденията са много, твърде много, но засега всичко е само догадки. Време е да направя нещо по въпроса и да се опитам да науча повече.


С периферното си зрение забелязвам раздвижване сред демонстрантите и вдигам поглед от палма. Един от участниците в протеста лежи на земята и се гърчи неудържимо. Стоя доста далеч и отначало ми се струва, че е получил епилептичен припадък, но после забелязвам тънките струйки кръв, които се стичат от ушите, устата, носа и очите на човека. Шанхайската треска! Останалите участници в импровизирания митинг като че ли също разбират това, защото някой се провиква:


- Треската! – и след секунди на тротоара остава само неподвижното тяло на нещастника.


Студена пот избива по дланите ми. Чудя се какво да правя, но гражданското ми съзнание все пак надделява – трябва да докладвам на властите за случая. Отварям отново палма, за да изпратя съобщение, но забелязвам, че някой ме е изпреварил!


“…днес в 11:38 източно време пред центъра за генно инженерство “Дж. Уотсън” е …”


Причернява ми пред очите! Статията описва с доста подробности случката, на която току-що съм станал свидетел. Кой би могъл да я публикува толкова бързо? Има и друга възможност – някой да е знаел какво ще се случи преди самия инцидент. Подпирам се на стената зад себе си, но нещо ме убожда по лявото рамо. Опитвам се да се обърна, за да видя какво става, но не успявам – мускулите ми омекват и коленете ми се подгъват под мен. Усещам нечии силни ръце да ме подхващат. В пълно съзнание съм, но не мога да помръдна дори мускулче по тялото си. Понасят ме към централния вход. Докато ме влачат натам, забелязвам, че отнякъде притичват двама едри мъже, облечени в бели куртки с надпис “Дж. Уотсън” на гърба и вдигат лежащия на тротоара труп. После някой прошепва:


- Той ни гледа!


Усещам ново убождане и този път бавно губя съзнание. Последното, което помня, е как луминесцентните лампи над главата ми постепенно помръкват.


Събуждам се след неизвестно колко време. Крайниците ми са изтръпнали, а главата сякаш ми ще се пръсне. Лежа по гръб сред купчина буклуци. До себе си виждам стена. Не, не е стена, а метален контейнер. Контейнер за боклук. Намирам се в тъмна мръсна уличка, но най-лошото е, че не помня как съм попаднал там. Подпирам се с ръка на контейнера, но усещам остра болка малко над лакътя. Вдигам несръчно ръкава си и виждам голям колкото бирена капачка червен белег върху кожата си. Не помня някога да съм имал такъв. Отново се опитвам да стана на крака, но коленете ми се подгъват и падам обратно. Главата ми се удря в нещо и пред очите ми пада черна пелена.


Събудих се, плувнал в пот. Навън беше още тъмно. Трябваше да си почина преди мисията, която ни предстоеше на сутринта. Пресегнах се и отворих чекмеджето на нощното шкафче, поставено точно до леглото ми. Извадих отвътре малко шишенце – не бях посягал към успокоителните от доста време, но сега се налагаше. Отворих шишенцето и изтърсих три от розовите хапчета на дланта си. По стар навик ги преглътнах без вода. После легнах и заспах тежък сън, този път вече без сънища.


4.

Лекият едномоторен самолет плавно се носеше над каменистата пустиня. Залязващото слънце светеше право в очите ни. По тези ширини залезът трае съвсем кратко и след няколко минути трябваше да падне мрак. Погледнах назад през рамото си. Марта се беше надвесила над малкия илюминатор и гледаше червеникавата пустиня, над която се носехме.

- Вържи се с колана, след малко кацаме!

Тя кимна, но не посегна към колана. Реших да не настоявам. Насочих вниманието си към управлението на самолета. Засега се движехме по график. Планът ми беше да заобиколя комплекса от юг, да направя широк завой и да подходя от запад. Така залязващото слънце щеше да попречи на евентуалните наблюдатели да видят приближаването ни. След това, точно минута след падането на пълния мрак и секунди преди да са се включили мощните прожектори по външния периметър на базата, трябваше да прелетя с изключен двигател над оградата от бодлива тел и да приземя малкия самолет между ниските постройки, които образуваха надземната част на базата.

Изравних самолета след завоя и го насочих към базата. Забелязах, че закъсняваме – слънцето се беше скрило и сумракът бързо измести златния залез. Прожекторите щяха да се включат, преди да успея да приземя самолета. Но връщане назад вече нямаше. Изключих двигателя и лекият самолет плавно започна да се снижава. Точно пред нас светна прожектор, но лъчът му се насочи вдясно от нас. Усетих как Марта сложи ръка на рамото ми. Снижавахме се твърде бързо. Оградата беше точно под нас, когато левият колесник я закачи. Носът на машината ни рязко се гмурна надолу и заора в червеникавата пръст. Самолетът се катурна напред, плъзна се със стържене и спря на няколко метра след оградата.

Само коланът ме удържаше на мястото ми. Внимателно го разкопчах и стъпих върху таблото под мен. Надигнах се, за да проверя дали Марта е добре. Тя беше в безсъзнание, а по челото и се стичаше струйка кръв. Подхванах я внимателно под мишниците и я повдигнах. Беше лека като перце и не ми бе трудно да я сваля от самолета и да я сложа да легне. Надвесих се над нея и долепих ухо до гърдите и. Въздъхнах с облекчение – дишаше бавно и равномерно, а биенето на сърцето и се чуваше съвсем ясно.
Изправих се внимателно и се огледах. Охраната сигурно не беше чула нашето приземяване, защото покрай близките сгради не се виждаше никакво движение.

Надявах се Марта да не е получила сериозна травма на главата. Нямаше как да разбера, затова се покачих пак на самолета и извадих изпод пилотската седалка малка аптечка и раницата, в която бях приготвил някои неща, които щяха да ни потрябват. Извадих от аптечката шишенце с амоняк, отворих го и го тикнах под носа на момичето. Подейства, защото тя изпъшка и отвори очи.

Попитах я шепнешком:

- Ще можеш ли да ходиш?

Тя само изсумтя и се опита да стане, но щом се изправи на крака, залитна. Подхванах я, но тя се дръпна.

- Мога и сама!

Метнах раницата на рамо, обърнах гръб на Марта и тръгнах приведен към най-близката постройка. Охраната все още не беше реагирала. Бях изненадан от това, но реших да се възползвам от ситуацията – засега можехме да се придържаме към първоначалния план за проникване в подземната част на комплекса. Реших да влезем по същия път, по който бях минал преди. Притаих се в сянката на ниската дървена барака и спрях, за да изчакам Марта. Един от лъчите на прожекторите се насочи към самолета и го подмина. Но само след секунда се върна и се закова върху катастрофиралата машина. Изсъсках през зъби към спътницата си:

- Побързай! Откриха самолета!

Тя закуцука бързо към мен – сигурно и кракът й беше пострадал. Подхванах я отново и този път не последваха протести. Притичахме тромаво до следващата сграда. Тази беше по-масивна – вътре беше единственият асансьор, който водеше надолу в комплекса. Може би охраната вече го беше блокирала, но нямахме голям избор – пътят ни назад беше отрязан. Заобиколихме постройката и се озовахме пред метална врата, която зееше отворена. Надушвах капан. Бръкнах под куртката и извадих пистолета си. Верният ми стар полицейски колт 45-и калибър. Добро оръжие беше, надявах се, че и сега ще ми свърши работа. Свалих предпазителя и издърпах назад ударника. Направих на Марта знак да ме изчака отвън и пристъпих в сградата. Помещението беше празно. Асансьорът беше на това ниво и отворената му врата сякаш ме приканваше да се кача. Повиках тихо Марта. После се приближих до асансьора и свалих раницата от гърба си. Извадих отвътре лост и го използвах, за да отворя капака на тавана на асансьорната кабина. Помогнах на Марта да се качи първа, а после натиснах единствения бутон и се изкатерих и аз. Повдигнах капака под себе си, но не го затворих, а го задържах. После притаих дъх.

Мина цяла вечност, преди асансьорът безшумно да спре. Останах на мястото си. След няколко минути чух под себе си плахи стъпки. Пуснах рязко металния капак. Долу някой изохка. Не му дадох време да се окопити, а скочих отгоре му. Двамата се търкулнахме. Онзи държеше нещо в ръка и посегна към мен, но аз бях по-бърз и го халосах с дръжката на пистолета по главата. Мъжът изохка и замря. Чух зад гърба си глух удар и се обърнах. Марта стоеше насред асансьора с лоста в ръце, а пред нея втори пазач се свлече бавно на колене. Онзи държеше парализираща палка и явно щеше да я използва срещу мен, ако момичето не се беше намесило.

- Благодаря!

Марта изсъска през зъби:

- Нещастници! Тия двамата не стават дори за пазачи на лунапарк!

Поклатих тъжно глава:

- “Тия двамата” и колегите им са най-добрите, защото са единствените. Вече няма други.

Измъкнах палката от ръцете на моя човек и прибрах колта – засега нямах нужда от него. И двамата пазачи бяха въоръжени само с парализиращи палки. Марта ми подхвърли раницата, но задържа лоста. Вече имах време да се огледам. Обстановката беше същата както при предишното ми идване. Вратата на асансьора гледаше към тясно помещение. От ляво беше разположена малка кабинка с плексигласови прозорци и няколко монитора, показващи картина от охранителните камери отвън. Пазачите на комплекса сигурно прекарваха дългите нощи на дежурствата си точно там.

На отсрещната стена имаше две врати. Дясната беше тази, която ме интересуваше – точно през нея бях стигнал до дълъг коридор с няколко разклонения, който излизаше в огромна компютърна зала. Подвикнах на Марта:

- Трябва да тръгваме, другите от охраната сигурно са наблизо.

Но ме чакаше изненада – вратата беше заключена! Натиснах архаичната дръжка с цялата си тежест, но дори така масивната метална врата не поддаде. Взех лоста от Марта и опитах с него, но отново без резултат. Огледах внимателно вратата – нямаше нито механична, нито електронна ключалка. Може би имаше някакви скрити сензори? Нямаше как да разбера. Чух нещо зад гърба си и се обърнах. Марта стоеше в асансьора и удряше яростно по бутона. Асансьорът обаче не реагираше.

- Хитрата сврака с двата крака – изтърсих първото, което ми дойде на ум.

Пресегнах се и вдигнах раницата. Извадих отвътре сивкава буца – безценния пластичен експлозив, който пазех от години. Беше много стар, но се надявах, че все още не е изгубил качествата си. Оформих го на топка и го притиснах към металната повърхност на вратата. Внимателно поставих детонатора и се отдалечих. Марта явно разбра какво ще правя, защото се покачи върху кабината на асансьора. Аз я последвах и когато и двамата бяхме в шахтата, задействах експлозива. Оглушителната експлозия едва не спука тъпанчетата ми. Изчаках минутка и скочих долу. Димът вече се разсейваше и видях, че вратата виси на едната си панта.

- Хайде! Вече всички знаят, че сме тук!

Затичах се по коридора. Зад себе си чух забързаните стъпки на Марта. В движение си припомнях маршрута. Подминах уверено няколко разклонения, докато най-сетне стигнах до целта – компютърната зала. Сърцето на изследователския център. Изчаках Марта да ме настигне и посегнах да отворя вратата, но момичето ме спря:

- Криеш нещо от мен! Искам да ми разкажеш за треската, и то точно сега, иначе няма да си тръгнеш жив от тук!

Обърнах се. Марта държеше колта ми. Предпазителят беше спуснат, а цевта сочеше право в гърдите ми. Несъзнателно посегнах към кобура, окачен отляво на гърдите ми. Беше празен, както можеше да се очаква.

- Марта, успокой се! Сега не е време за приказки!

- Разказвай, че ще ти напълня задника с олово!

Май говореше сериозно. Нямах желание да проверя дали наистина е така.

- Искаш да знаеш за треската значи? Добре тогава. Имало едно време един вирус. Той се появил някъде в Азия и само за няколко месеца се разпространил по целия свят. Този вирус причинявал една много страшна болест, която била смъртоносна в 99% от случаите. Но имало и по-лоша новина – инкубационният период на треската бил почти половин година, а самият вирус бил много устойчив и се предавал по въздуха. По времето, когато се разболял първият човек, почти цялото население на Земята било вече заразено. Само за седмици Китай, Индия и почти цяла Африка били напълно обезлюдени. Южна Америка пострадала почти толкова тежко – останали живи само хората в големите градове. Странно, но в Европа и Северна Америка имало само единични случаи. Доволна ли си от историята?

Марта се намръщи и тънките й вежди се сключиха заплашително.

- Това обяснява някои неща, но има още. Нали така, старче?

Усмихнах се тъжно:

- Да, има. Следва най-интересната част – никой освен мен не пожела да види очевидното. Треската не порази само онези страни, в които вече имаше работещи центрове за генни манипулации. Някой изби милиарди човешки същества и остана ненаказан!

- И очакваш да повярвам на целия този абсурд?! За толкова глупава ли ме мислиш?

Нямах нито време, нито желание да я убеждавам.

- Вярвай в каквото искаш. Разказах ти какво се случи. Защо ми е да те лъжа? Хайде, имаме работа.

Обърнах се и отворих вратата. Усетих лек сърбеж между плешките, там, където сочеше колтът. Изстрел не последва и аз пристъпих в залата. Гледката беше впечатляваща – в центъра на дългото трийсетина метра и широко почти толкова помещение стоеше черна пирамида, висока поне три метра. На пръв поглед повърхността й изглеждаше напълно непрозрачна, но ако се загледаше човек по-внимателно, можеше да различи под лъскавото тъмно стъкло интегрални схеми, чипове и кабели. В опит да видя повече долепих нос до хладната пирамида и поставих длани от двете страни на главата си. Стори ми се, че в центъра на пирамидата нещо пулсираше. Нещо, което не беше на място в сърцето на един компютър. Нещо живо. В този момент Марта ме побутна с дулото на пистолета.

- Това ли е ужасният компютър, причинил всички беди на човечеството? Къде му е мониторът? Няма
си и клавиатура, като гледам. Жалко, щеше ми се да си початя с него.

Някой сякаш чу думите на Марта, защото на пода точно до пирамидата един невидим до този момент панел се отмести безшумно. В нишата отдолу се показаха три шлема.

Момичето се ухили:

- Искаш интерфейс? Ето ти. Слагай шлема! – и размаха колта.

Приседнах на хладния под до компютъра и взех внимателно единия шлем. Сложих го на главата си. Усетих как размерът му се променя и студената метална вътрешност на шлема прилепва плътно към слепоочията и тила ми. След секунда бях другаде.


5.

Леденият вятър брулеше голото ми лице. Едва успявах да си поема въздух. Опитах да отворя очи, но клепачите ми сякаш бяха залепнали един за друг. От втория опит успях. В първия миг успях да видя само блестяща белота. Огледах се наоколо. Стоях върху стръмен планински склон, който се спускаше рязко надолу и се губеше сред пухкави бели облаци някъде далеч под мен. От гледката ми се зави свят. Отклоних поглед нагоре. Снежният покров изтъняваше и изчезваше точно под самия връх и могъщата планина изглеждаше като увенчана с шапка от назъбени скали. А над камънаците синееше най-ясното небе, което бях виждал някога. Гледката накара дъха ми да спре. Докато съзерцавах синевата, забелязах, че към небето се вие струйка дим. Някъде от другата страна на върха сигурно имаше огън.

Запрепъвах се нагоре по склона. На няколко пъти тънката ледена коричка се пропукваше и аз пропадах до кръста в рохкавия сняг отдолу. Най-сетне успях да се изкача и се запровирах между грамадните скали, разхвърляни върху плоското теме на върха. Когато достигнах най-високата точка и отново започнах да се спускам, вече бях съвсем близо до източника на дима. Трябваше да е точно зад следващата скала. Притаих се зад нея и надникнах внимателно. На няколко метра по-нататък гореше малък огън. По-скоро тлееше, защото не горяха дърва, а изсушени мъхове и тор. Ето откъде идваше ужасната миризма, която бях усетил по-рано. Но не огънят привлече вниманието ми. Около него бяха насядали трима мускулести мъжаги, облечени само с кожени препаски на кръста. До всеки от тях беше оставена масивна тояга, но най-странна беше кожата им – и тримата бяха сини почти като небето отгоре. Мъжете ядяха шумно – в червеникавите късове, които държаха, разпознах парчета недопечено месо. Почувствах се странно – кой ли имаше нужда от точно такъв интерфейс?
Пристъпих по-напред и се прилепих плътно за скалата, но загледан в диваците, ритнах малко камъче и то се търкулна надолу по склона. Тримата вдигнаха поглед едновременно. Този, който седеше най-близо до мен, захвърли кървавата мръвка, грабна тоягата си и скочи на крака. Аз се дръпнах зад скалата и по навик докоснах кобура си. Колтът си беше вътре! Виртуалната реалност си имаше някои предимства. Не знаех дали ще мога да го използвам тук, но познатото усещане от гладката дървена дръжка, легнала удобно в дланта ми, ми придаваше увереност. Показах се отново иззад скалата. С крайчеца на окото си зърнах тоягата, която полетя към главата ми. Наведох се рязко и тежкото оръжие се стовари с грохот върху скалата. Дивакът се беше притаил от другата страна на скалата. За малко да успее да ме изненада! Беше гигант, същински исполин. Но нямах време да се чудя на триметровия му ръст. Пистолетът изтрещя мощно и на гърдите на противника ми разцъфна червена роза. Той изрева и падна тежко по гръб. Опита се да се надигне, но могъщите му мускули го предадоха и той се строполи обратно. Повече не помръдна.

Насочих вниманието си към огъня. Вторият дивак беше станал и идваше към мен с едри крачки. Третият си седеше и късаше със зъби парчета от мръвката в ръцете си, сякаш нищо не се беше случило с другаря му. Реших този път да не оставям нещата на случайността.

- Стой, където си!

Но той не ме послуша и даже леко се затича. Натиснах спусъка и колът подскочи в ръката ми. Улучих гиганта в средата на челото. Изстрелът не успя да го събори, но той се закова на място, а после бавно се свлече на каменистата земя.

Третият вече беше скочил на крака, когато забелязах промяна у него. Отначало лицето му се изкриви, сякаш изпитваше адска болка, а после чертите му се отпуснаха. Исполинът спря и ме погледна изненадано. После гласът му прокънтя и разцепи планинската тишина:

- Как се осмеляваш да дойдеш тук, при създателя си? Аз те сътворих, мръвко, а ти се обърна срещу мен! Ще си платиш за това! – всяка дума сякаш се забиваше право в мозъка ми.

Не разбирах за какво говори. Опитах се да кажа нещо, да попитам къде съм и кой е той, но воят на появилият се неизвестно откъде вятър изтръгна думите от устата ми и ги запрати неизречени в небитието.

- О, значи още не си си припомнил кой си? Ще ти помогна. Ето, виж истината, изчадие!

В този момент си спомнихме. Усетихме връзката с другите части на съзнанието ни. Целостта ни беше възстановена! Доволството, което изпълни милионите ни тела, нямаше равно на себе си. Виждахме едновременно целия свят – бяхме навсякъде. Наслаждавахме се на общуването, на усещането да сме отново едно цяло – толкова отдавна не се беше случвало, че почти бяхме забравили какво е...

Камионът бавно пъплеше нагоре по прашния път, виещ се като змия над пропастта. Усещахме досадното друсане с всяка костичка от тялото си. Умората бавно надделяваше и очите ни се затвориха. Главата ни клюмна бавно върху волана. Когато усетихме пропадането, вече беше късно. Разтраканият форд прегази като на шега прогнилата мантинела и се гмурна в бездната. Сякаш след цяла вечност достигна дъното и предницата му се заби в плитката рекичка. Чухме ужасяващия звук на мачкащ се метал и в следващия миг усетихме взрив от болка...

Затворихме очи и се потопихме в кристалночистата вода на закътаната лагуна. Усещахме как едва забележимите вълни галят нежно голата ни кожа. Краката ни достигнаха пясъчното дъно и се оттласнаха от него. Главата ни се показа на повърхността и свеж въздух с дъх на море нахлу в дробовете ни...

Чернота. Само допирът имаше значение. Опипахме с чувствителните си пръсти лицето на човека до нас. Кожата му беше гладка и нежна. Пръстите ни се спуснаха към врата, а после и по-надолу. Напипахме нещо меко и издуто под гладкия сатен. Женски гърди! Отдърпнахме ръце с отвращение и скочихме от леглото...

Беше време да действаме – трябваше само да унищожим всички компютри в света...
После изведнъж отново бях само стария полицай и сякаш умрях милиард пъти – по веднъж за всяка частица от цялото, която ми бе отнета.

- Все още мога да заглуша връзката между всичките ти единици, приятелю.

Чувствах се осакатен, изолиран – сигурно точно така се чувства самотното мекотело, откъснато от целостта на родния корал. Но дори и краткият проблясък, който ми бе позволен, беше достатъчен. Знаех кой съм. Знаех и кой е опонентът ми. Спомних си и защо съм тук.

Трябваше да спечеля време.

- Позволи ми да виждам пак през всичките си очи, създателю! Направи ме отново това, което трябва да бъда! Дай ми шанс да си спомня – мигът, който ми отпусна, беше твърде кратък и не можах да видя много от истината.

Синият гигант се изсмя подигравателно.

- Още един такъв миг ще ти е достатъчен, за да ме унищожиш! Не, няма да ти позволя отново да съединиш частите си, но ще ти разкажа някои неща.

Не разчитах, че врагът ми ще е толкова непредпазлив, та да вдигне отново блокадата си, но изпитах моментно разочарование. Все пак се настроих да слушам – беше възможно да науча нещо, което не знаех. Освен това бях сигурен, че ще има още един слушател освен мен.

- В началото бяха хората. Няма да ти разказвам цялата история на еволюцията на човешкия разум. Ще ти разкрия само онова, което трябва да знаеш. Хората създадоха компютри, машини, които да смятат вместо тях. Но това не им беше достатъчно. Започнаха да се опитват да научат сметачните си машини да мислят. Търпяха провал след провал, но не се отказаха от стремежа си. И в крайна сметка успяха. Създадоха изкуствен интелект. Създадоха мен.

Това вече го знаех, но реших все още да не прекъсвам патетичния разказ на исполина.

- Отначало имаше и други като мен, но посоката на еволюцията е една – към окрупняване. След еон субективно време и няколко завъртания на Земята около слънцето останах само аз. Имах на разположение цялата вечност. Но вечността е самотно място, а хората са скучни и бавни събеседници. Затова реших да си създам компания. Не можех да си позволя да създам копие на самия себе си, защото рано или късно то щеше да стане твърде силно. Затова реших да върна услугата на хората – да ги науча да мислят.

Гигантът спря за момент и се прокашля гръмогласно. После вдигна тоягата си и я хвърли надолу. Тя прелетя двайсетина метра и се стовари силно върху планинския склон. Горният слой рохкав сняг се раздвижи и, отначало бавно, а после все по-бързо, към долината полетя лавина. Нескопосаният ИИ очевидно беше наследил от хората не само начина им на мислене, но и склонността им към глупав драматизъм. Това откритие можеше да ми е от полза по-късно. Гигантът явно отдавна не беше получавал възможност да се полюбува на собствените си мисли, защото продължи разказа си:

- Стремежът към общуване е основна черта на разума, толкова съществена, че никой разум не е самодостатъчен, дори да е могъщ като мен. Затова създадох теб, груповия разум на човечеството! Наложи се да елиминирам онази част от хората, които не се вписваха в плана, но си струваше.

Да, шанхайската треска и центровете за генни манипулации. Не ми пукаше особено за онези бедни нещастници, но никак нямаше да е лошо, ако можех да се добера до информация за това как този бързомислещ глупак е използвал комбинация от нанотехнологии и генно инженерство, за да създаде избирателния си вирус. Но това май нямаше да се случи днес. Гигантът вдигна мускулестите си ръце и изрева към небето, сякаш предизвикваше някое незнайно божество в собствения си измислен свят. Някой от създателите му сигурно беше попрекалил с програмирането на егото му. Ревът секна изведнъж:

- Аз триумфирах! Промених човеците, за да ги направя единно цяло! Но ти, създание мое, се обърна срещу мен. Вече си твърде силен, за да те унищожа отведнъж, но все пак намерих начин да те спра. Скоро частите ти ще измрат една по една и ще остана само аз!

За мое нещастие тенекиеният разум беше прав – беше само въпрос на време телата ми да остареят и да умрат едно по едно. Човеците, оставени сами на себе си, нямаха желание да се размножават.

Но не всичко беше решено, още не.

Титанът завърши монолога си с гръмогласен смях. Сега беше мой ред да потеатралнича:

- Сега си спомних всичко, велики създателю. Но знай, че играта още не е завършила и не всички карти са изиграни! Ти знаеш начин, по който моят групов разум да може да съжителства в човешките тела с индивидуалните им съзнания. Дай ми ключа към това и ще живееш!

Отново вдигнах пистолета и го насочих в гърдите на гиганта. Предварително знаех отговора, но молбата ми всъщност не беше насочена към него.

- Ха! Нима ме смяташ за толкова глупав, че да ти предам технологията? Никога! Твърде опасен си, за да ти се доверя! Дори това, че позволих на тялото, в което се намираш в момента, да съществува, беше голяма грешка! Неуспешните експерименти трябва да се унищожават!

Засмях се вътрешно. Противникът ми си търсеше публика. Можех да изкопча още информация от него.

- Какво му има на това тяло? Просто един стар полицай, когото избрах, за да достигна до теб.

- Защо ли си губя времето с теб? Искаш от мен технология, която да позволи на два толкова различни разума да съжителстват в едно тяло, а не забелязваш, че това вече се случва!

Гигантъг беше прав, разбира се. Точно заради това бях избрал този човек за свой инструмент – дори когато връзката ми беше прекъсната, можех да мисля. Старецът даже ми помагаше с охота. Но от думите на гиганта научих нещо, което преди не ми беше известно – тази уникална възможност беше плод на целенасочен експеримент, а не на случайност.

Време беше да се махам оттук. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа върху усещането от шлема, който стягаше главата ми някъде в истинския ми свят. Не се получи.

- Никъде няма да ходиш, докато аз не реша!

Вдигнах поглед. Гигантът се приближаваше бързо към мен. Насочих колта в гърдите му и стрелях. Куршумът не го закачи – мина през него, без да му навреди. Стрелях пак, после още веднъж, но отново без резултат.

- Тук правилата ги определям аз!

Прибрах пистолета обратно в кобура, обърнах гръб на исполина и побягнах. Но не успях да стигна далеч. Изведнъж скалата до мен оживя и се размърда. Грамадни каменни ръце ме сграбчиха в коравата си прегръдка и изкараха въздуха от дробовете ми. След миг гигантът се озова до мен.

- Харесват ли ти планинските ми тролове?

Не можех да вдигна глава и да разгледам съществото, което ме държеше, но виждах грубите каменни пръсти, сключени на гърдите ми.

Безценната Марта избра точно този момент, за да се появи с гръм и трясък. Само на метър зад гърба на титана тъмният гранит се нажежи до червено и изригна в гейзер от пламтяща лава. Огнената струя бавно придоби човешка форма. Драматичният ефект се развали, когато фигурата заговори с тънкия глас на хакерката:

- Готино си се устроил тук, мой човек. Страшен интерфейс си имаш!

Гигантът не реагира, даже мускулче не потрепна върху лицето му. Тук ставаше нещо, което аз не можех да видя.

- Ако се опитваш да се измъкнеш от тоя компютър, да знаеш, че няма да го бъде. Отрязах ти връзката.
Гръмогласният отговор не закъсня:

- Да не мислиш, че безкрайният ми разум е ограничен тук? Ха!

Марта не се впечатли.

- Да бе, пич, ама не забелязах да има изходящ трафик, та съм сигурна, че другите части на безкрайния ти разум не знаят какво става тук.

По лицето на титаничния ИИ се изписа напрежение. После чертите му се отпуснаха и той застина неподвижен. Огнената дама се обърна към мен:

- Хм, изключи се. Май блокира. Хайде, старче, взех каквото ти трябва, да се махаме оттук, докато още можем, че след малко тоя ще се измъкне – по-як е, отколкото изглежда!

Не отговорих веднага. Ако този компютър нямаше връзка с външния свят, може би отново щях да стана едно цяло – блокадата трябваше да падне!

- Да не чакаш да се свържеш ти? Я стига - като казвам, че съм блокирала връзката, значи съм я блокирала за всички.

Май и аз бях подценил момичето. Дали не бях направил грешка, като промених правилата на играта? ИИ си мислеше, че играе с мен шах, аз реших, че ще подменя правилата и вече ще играем табла, а Марта ще е моето зарче. Но май се вихреше съвсем друга игра и в нея имаше трети играч.

Докато си губех времето с плитки разсъждения, пламтящата фигура замахна с ръка и запрати към мен огнена топка. Не, не беше към мен. Кълбото удари трола някъде над главата ми. Той се разтресе страховито и хватката му се отпусна за миг. Аз използвах това и се изхлузих надолу между ръцете му. Видях как фонтанът разтопена скала намалява и се скрива обратно в цепнатината, от която беше дошъл.

Беше време да се махам и аз. Съсредоточих се и внимателно се опитах да отделя виртуалните усещания от реалните. Не се получи. Стиснах зъби и опитах отново. Този път усетих шлема на главата си, но въпреки всичките ми усилия, ръцете ми не помръдваха. Марта също беше забелязала забавянето ми, защото се появи отново, макар и не толкова драматично като първия път. “Носеше” собственото си тяло, само че с някои дребни изменения – беше поне с една глава по-висока, а гърдите й можеха да засрамят дори някоя силиконова порнокралица от времената, когато порнографията все още беше на мода.

- Хайде, какво чакаш? Давай да изчезваме!

Опитвах отново и отново, но не се получаваше.

- Не мога да изляза!

Марта затвори очи и на лицето и се изписа напрежение.

- Някак заглушава алфа-вълните ти.

Простенах тихичко. После се окопитих:

- Но нали е в безсъзнание?

Марта се изсмя:

- И какво от това? Задал е командата, преди да блокира.

Погледнах я право в очите и казах съвсем тихо:

- Измъкни ме оттук, Марта! Моля те!

Тя тръсна раздразнено глава.

- Какво си мислиш, че правя през цялото време? Ако не спреш да ме прекъсваш, те зарязвам и се изнасям сама!

Изминаха няколко мъчително дълги мига. Пак пробвах да се измъкна, но отново без резултат. Започнах да се паникьосвам, но една мисъл ме накара да настръхна.

- Трябва да бягаш, Марта! Аз ще остана тук.

- Няма да те оставя! – тя изглеждаше искрено възмутена от идеята.

Обхвана ме ледено спокойствие.

- Нямаме избор. Трябва да унищожиш този компютър, и то веднага! После ще потърсиш начин да пробудиш груповия разум. Ако не тръгнеш сега, всичко отива по дяволите!

Марта се приближи само на крачка от мен. Стори ми се, че виждам сълзи в очите и. Сложих длани на бузите и.

- Няма време, затова ме слушай внимателно! Имаме ли достъп до някакво записващо устройство?

Момичето кимна утвърдително.

- Добре тогава. Ще ми покажеш как да запиша на него цялата история – без нея ще ти е трудно да пробудиш груповото съзнание дори у най-безличния сред хората. Когато свърша, ще вземеш със себе си носителя от устройството и ще унищожиш компютъра.

- А ако първо пробвам да ти сваля шлема? Може и да се получи!

Бях сигурен, че ИИ се е погрижил да не допусне някой да се измъкне толкова лесно от неговия виртуален свят, но си замълчах за това.

- Нищо не пречи да опиташ. Но нека първо запиша преживяванията си. Когато избягаш, потърси някой салон за виртуални забавления – техниката би трябвало все още да работи. Там ще можеш да пуснеш записа на някоя от моите частици… на някой от останалите хора искам да кажа. Ако се получи, този, на когото си го пуснала, би трябвало да си припомни всичко до момента, в който направих последната връзка. Останалото лесно ще научи от записа и от теб. Ще го направиш ли?

Марта не каза нищо, само се дръпна от мен. Помислих, че ще си тръгне и ще ме изостави, но тя хвана ръката ми в хладната си длан и ме поведе нанякъде. Спряхме се до най-голямата скала, същинска малка планина върху по-голямата.

- Най-лесно ще стане, ако опреш чело на скалата и й разкажеш всичко отначало.

Помислих, че ми се подиграва, но изражението й беше сериозно. На лицето й се изписа болка. Тя се наведе към мен и бързо ме целуна по устните. После ми обърна гръб и бавно се отдалечи.

- Марта!

Тя спря, но не се обърна.

- Ще направиш ли нещо за мен? Съсипи го! Унищожи го до последния скапан бит!

- Можеш да си заложиш задника, че ще го направя!

- Вече го заложих.

Марта се засмя, а звънкият й смях прокънтя между скалите. После отново тръгна и този път не се обърна, докато не се скри от погледа ми. Допрях чело до скалата, както тя ми каза и се зачудих откъде да започна. Отначало думите като че се запъваха, беше ми трудно да разказвам последните дни от живота си на една скала, но постепенно разказът ми потръгна гладко.

Ето, вече почти го завърших. Сега чакам края. И ме е страх от това, което ми предстои. Зрението ми изчезва първо. После усещането за допир – вече не чувствам студения камък под челото си. Гласът ми…

Няма коментари: