7.
Едит стоеше насред малката полянка и се смееше. Смехът ú се лееше, звънлив като планински кристал и окъпваше разцъфналите плодни дръвчета наоколо. Жул не можеше да откъсне поглед от нея – толкова години вече бяха женени, а и до ден днешен не можеше да повярва как този късмет се е паднал точно на него. Тя протегна нежните си бели пръсти към него и го повика при себе си. Жул тръгна към нея, но нещо сякаш спъваше краката му, дърпаше го назад и не му даваше да стигне до възлюбената си. Препъна се и падна по очи в тревата. Опита се да стане, но главата му тежеше сякаш цял тон и отказваше да помръдне. Изведнъж усети, че е легнал не по корем, а по гръб и натиска главата си назад, вместо да се опитва да се изправи. Понечи да се надигне, но нещо го натисна обратно надолу. Отвори очи – клепачите му едва се отлепиха един от друг. Видя пред себе си само някакви размазани петна. Вдигна ръце, за да потърка очи, но някой го хвана за китките и ги дръпна надолу, а после изломоти нещо на английски с ужасен немски акцент:
Жул затвори отново очи и се отпусна назад. Опита се да си спомни къде се намира. Постепенно си припомни подробностите от нападението. Но нямаше никакъв спомен къде се намира и как е попаднал тук. Е, все пак ръцете му бяха свободни, което си беше добър признак. Когато отново се опита да огледа стаята, вече можеше да различи очертания и цветове. След няколко секунди най-сетне успя да фокусира погледа си.
Намираше се в малка правоъгълна стая. Гладките стени без нищо окачено по тях бяха покрити с олющена тъмнозелена блажна боя – Петен не беше виждал такава от много години. Варосаният таван някога трябваше да е бил бял, но сега носеше следите от десетки дъждовни есенни вечери, когато водата се е просмуквала през покрива, а после е изсъхвала, оставяйки след себе си концентрични овални очертания. Самият Жул лежеше върху легло с провиснала почти до земята скърцаща пружина, застлано с мръснобели чаршафи. До леглото имаше метално нощно шкафче, покрито със същата боя, от която стената се опитваше да се освободи. То беше и единствената мебел в стаята с изключение на леглото и разкривения пластмасов стол, върху който седеше брадясал млад мъж в синя дънкова риза и протрити зелени джинси.
Жул се опита да го заговори, но езикът му отказа да се подчинява. Беше надут като балон и сякаш заемаше цялата му уста. Полицаят се прокашля и опита отново. Този път от устата му се отрониха що-годе разбираеми звуци. Пък и какво значение имаше - нали английският поначало си звучеше точно така – сякаш немец с ужасен махмурлук се опитва да говори френски.
- Къде съм? Кой си ти?
Човекът на стола обаче само поклати глава с неразбиране, после изломоти нещо на немски. Петен не разбра нищо – беше позанемарил немския си, откакто в Германия приеха турския за втори официален език. В крайна сметка какъв е смисълът човек да учи език, който вече не се говори дори в собствената си страна?
Онзи се досети, че Жул не го разбира и му направи знак с ръка да се изправи. Полицаят се надигна внимателно – виеше му се свят и му се гадеше, но не беше толкова лошо, колкото очакваше. Седна на леглото и провеси крака през ръба му. Беше бос, а наоколо не се виждаха нито обувки, нито пък чехли или нещо друго, което да обуе. Е, щеше да го преживее. Другият мъж стана и направи знак на Жул да тръгне пред него към вратата. Той стъпи на земята и се изправи. В първия момент залитна, но онзи го подхвана под мишницата и го подкрепи.
Двамата тръгнаха по мрачен коридор с неприятно нисък таван, който сякаш беше поиздължена версия на самата стая с врати, разположени на равно разстояние от двете му страни. Стигнаха до широко стълбище, което водеше само нагоре, но не свиха по него, а продължиха по коридора. Жул вече се държеше съвсем спокойно на краката си, но си даваше вид, че залита и се подпира на човека до себе си. Наоколо не се виждаше никой друг и полицаят реши да си пробва късмета. С рязко движение се извъртя и ритна мъжа по крака, точно под капачката на коляното. Онзи пусна ръката му и се присви, а Жул му нанесе тежък саблен удар в тила. Мъжът се строполи тежко върху мозайката на пода и не помръдна.
Жул погледна обувките му, но веднага се отказа от идеята да ги вземе – щяха да са му малки. Както си беше бос, зашляпа обратно по коридора, после тръгна нагоре по стълбището, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Толкова бързаше, че почти се блъсна в желязната решетка, преграждаща достъпа до площадката на следващия етаж. Разтърси тежката врата, блъскаше я с все сила, но студената стомана дори не се огъна под натиска на едрия мъж. Чу зад гърба си забързани стъпки и се обърна – на стълбището стояха двама мъже, въоръжени със странни на вид автоматични пистолети, които за нещастие сочеха право към него.
Жул вдигна неуверено ръце, а единият от мъжете се доближи бавно до него.
- Идиот! – Петен разпозна гласа, беше на единия от нападателите, които го бяха упоили в апартамента му.
В следващия миг юмрукът му се заби в корема на Жул и му изкара дъха. Той се преви на две и усети как нещо твърдо и тежко се стоварва върху тила му. Политна напред, опита се да се подпре на длани, но пред очите му причерня и тялото му се търкулна по стълбите. Спря се чак долу в коридора. Понечи да се надигне, но другият мъж, по-високият от двамата, притича до него и го сграбчи за косата с лявата ръка.
Жул видя как към лицето му се приближава дръжката на пистолета, а след това настъпи мрак.
Следващото му идване в съзнание далеч не беше толкова леко, колкото предишното. Първото, което усети, беше как главата му се опитва да се разцепи като презряла диня. Адското главоболие не му позволи дори да отвори очи. Лявата половина на лицето също го болеше ужасно – точно там беше попаднала дръжката на пистолета. Натъртванията по тялото, причинени от падането по стълбите, бяха най-дребният му проблем. Опита се да вдигне ръце, за да пипне лицето си, но не успя – бяха вързани зад гърба му.
Усещанията му бавно се завръщаха, а с тях и ориентацията в пространството. Жул усети, че всъщност не е легнал, а седи върху нещо твърдо. След поредния опит левият му клепач най-сетне се подчини и се разтвори лекичко, но десният не пожела.
Жул дочу мъжки глас, който отсечено изстреля нещо на арабски. Опита се да фокусира поглед върху източника, но не успя – виждаше само размазани петна.
- Погледни ме. Виждаш ли ме добре?
Някой го хвана за брадичката и вдигна главата му. Жул успя да отвори и дясното си око и много бавно зрението му се изясни.
Седеше на доста изгнил дървен стол в ъгъла на стая без прозорци. На тавана светеше една - единствена луминесцентна лампа, която сипеше ярката си бяла светлина върху олющените стени. В средата на стаята имаше широка бяла маса, а върху нея лежеше завързан с кожени каиши гол мъж с бледа жълтеникава кожа. До масата стояха двама души в тъмни дрехи и с черни качулки на главите. Жул с ужас различи в ръцете и на двамата дълги извити ножове. От другата страна на масата, откъм краката на мъжа, имаше още един закачулен човек, който държеше старичка на вид цифрова камера.
Петен спря погледа си върху лицето на този, който държеше брадичката му. Беше същият среден на ръст мургав млад мъж, който го удари на стълбите.
- Омар нареди да гледаш!
Мъжът, за когото Жул реши, че е арабин, се отмести и застана зад гърба му. После каза нещо на другите. Около масата настъпи раздвижване – онзи с камерата я включи и я насочи към завързания нещастник, а другите двама вдигнаха ножовете пред себе си. Жул реши, че пред очите му се изпълнява някакъв ритуал. Но ритуалът приключи много набързо – двамата закачулени типове изреваха почти едновременно “Аллах акбар!” и се нахвърлиха върху мъжа на масата. Сграбчиха го за китките и стовариха остриетата на ножовете върху тях. Мъжът изви тялото си в дъга, потръпна конвулсивно и после се отпусна обратно на масата, без да издаде нито звук. Явно беше упоен. Двамата с качулките движеха ръцете си почти в синхрон – вдигане, после стоварване на тежките ножове. Жул наблюдаваше захласнат и не можеше да отдели поглед. Още два удара и кървавите струйки, потекли отначало, се превърнаха в реки, а двамата мъже вдигнаха триумфално отделените от основата ръце на нещастния си пленник. На Петен му трябваха още няколко секунди, докато осъзнае, че току-що пред очите му бяха разчленили човек. Мъжът, който снимаше, свали камерата и я изключи. Жул чак сега усети, че този зад гърба му през цялото време е държал с ръце главата му, за да не може да я отклони. Не че имаше нужда.
- Хайде, Омар те чака!
Арабинът го подхвана и му помогна да се изправи. Жул се дръпна рязко.
- Няма ли да направите нещо? Сложете му турникети поне!
- Той ще умре тук. Това се случва с враговете ни. А на предателите даже упойка не се полага!
Жул го погледна в очите.
- Защо ми показвате това? Защо? Заплашвате ли ме, а?
Онзи обаче не отклони поглед.
- О, не, не теб, ти си ни нужен. Но я си представи малката Моник на оная маса.
Сърцето на Жул се качи в гърлото. Той понечи да каже нещо, но изведнъж цялата му смелост изчезна неизвестно къде и от устата му не се отрони никакъв звук. Тръгна послушно пред водача си, без дори да си помисля за бягство.
Двамата излязоха от стаята и поеха по познатия вече на Жул тъмен коридор. Когато стигнаха мястото, на което беше нападнал пазача си, Жул забеляза на мозайката малко кърваво петно – мъжът явно бе пострадал при удара си в коравия цимент.
Отминаха нататък и скоро се спряха пред врата с две крила от матово стъкло. Пред нея беше застанал среден на ръст слаб мъж, облечен в протъркани дънки и бяла памучна риза. На колана му имаше затъкнат неголям пистолет. Той бутна лявото крило и подкани Жул да влезе напред. Петен пристъпи внимателно през вратата. Попадна в стая без прозорци, чиито под и стени бяха покрити от долу до горе с бели керамични плочки. Стерилният болничен вид се разваляше донякъде от факта, че много от плочките бяха напукани, а тук-там някои липсваха. В средата на стаята имаше дървена маса, застлана с червена плюшена покривка. Около масата бяха наредени четири стола. Единият от тях бе зает от слаб мургав мъж с изпито лице, обрасло с добре поддържана къса прошарена брада. Човекът беше облечен в дълга бяла памучна роба, а на главата му имаше тюрбан от същия плат. Жул се затрудни да определи възрастта му – тъмното скулесто лице и прошарената коса можеха да принадлежат както на четиридесетгодишен мъж, преживял тежки моменти, така и на далеч по-възрастен човек. Това лице изглеждаше ужасно познато, но в първия момент Петен не можа да се сети къде го е виждал. После споменът дойде като проблясък на светкавица – по новините. Това беше Омар ибн Мухаммад, най-ужасният терорист в Европа. Полицаят изтръпна – може би пред него стоеше човекът, отговорен за смъртта на Едит!
При влизането на Жул мъжът се изправи.
- Добре дошъл, приятелю! – Петен с изненада установи, че френският му беше почти перфектен, имаше едва доловим акцент. – Съжалявам за неудобствата, но това беше единственият начин да те докарам тук. Али, развържи го.
По-високият пазач се доближи до Петен и свали белезниците от ръцете му. За миг през главата на Жул премина идеята да се хвърли напред и да сграбчи Омар за гушата, а после да стиска, докато онзи издъхне в ръцете му. Но много бързо отхвърли тази идея – двамата му въоръжени пазачи нямаше да го допуснат толкова близо до мизерното копеле. Вместо това Петен се закова на място и го погледна втренчено, без да продума, докато разтриваше поизтръпналите си китки. Омар явно усети враждебността му, защото продължи още по-разпалено.
- Сигурно знаеш кой съм. Аз съм Омар, скромен следовник на Великия пророк Мухаммад. Аз създадох Децата на Муххамад. И не съм ти враг! Напротив, съюзници сме срещу общи врагове. Само методите ни са различни, целта е една и съща!
Жул не се сдържа.
- Нима? Ти искаш забрана на присадките навсякъде по света!
Омар се усмихна – сигурно беше очаквал този отговор.
- Това е само средство по пътя към целта. Мъдри са словата на Великия пророк!
Арабинът спря за момент, а после продължи с променен до неузнаваемост глас:
- А който от тях каже: “Аз съм бог освен Него!”, този ще накажем с Ада. Така наказваме угнетителите**.
Жул слушаше, изненадан от искрения патос в гласа на Омар.
- Който върши праведни дела и е вярващ, не ще се отхвърли неговото старание. Ние му го записваме***.
Събеседникът му отново смени тона си.
- Виждаш ли? В мрежата има богове. Много богове освен Него! И много са угнетителите! Нима ти не се бориш срещу угнетителите в мрежата, скъпи мой Петен?
Омар се ухили и разкри два реда равни бели зъби.
- Е, на теб нищо не ти се записва, защото не си вярващ, макар да вършиш праведни дела. Но старанието ти няма да се отхвърли! О, не! Ето затова си тук – трябва ми твоето старание!
Жул стоеше като истукан насред стаята и не знаеше какво да отговори на тази безгранична наглост. Устните му се раздвижиха, но гласните струни отказаха да се подчинят и се получи само глухо шептене:
- Ти, изрод гнусен! Ще те изкормя! Заради теб умря Едит! Ти разруши живота ми! И продължаваш. Как смееш? Кой ти дава правото да съдиш?
Полицаят имаше да каже още хиляда неща, но гласът му потрепна и се задави.
- Съдя и отсъждам в името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
- А невинните жертви? В тази война загиват жени, даже деца!
- Няма невинни жертви! Или си с нас, или против нас! Аллах не познава неутралните! Мога да те принудя да се молиш да ти позволя да помогнеш. Но не искам да го правя. Не, ще те убеждавам, докато разбереш, че искаш същото, което и ние.
Пламъкът в душата на Жул се охлади. Едит беше мъртва и нищо нямаше да я върне. А той беше обещал пред гроба й да направи всичко възможно, за да осигури бъдещето на Моник. Спомни си заплахите, отправени от единия от пазачите. Смирението беше пътят днес. Но не завинаги.
- Какво искаш от мен?
Арабинът отговори без колебание:
- Искам да знам всичко за двата смъртни случая в мрежата – как е станало, какво е причинило смъртта, дефектни ли са шлемовете, случайно ли е, кой е замесен... Ще бъда честен с теб. Най-важно за мен е как да го повторя. Но няма да го използвам, за да убивам, не. Ще всея ужас у всички. Ужас от вашата безбожна мрежа!
Жул не беше много изненадан да го чуе. Беше имал време да помисли защо е тук и вече се досещаше, че не е попаднал случайно в ръцете на терористите. Но можеше да спечели малко време.
- Аз съм само експерт, не разследвам убийства. Давам мнение и толкова.
Омар се усмихна още по-широко:
- Точно мнението ти ни трябва, скъпи приятелю, точно то ще ни помогне. Твоето мнение е по-специално за нас. От доста време те държа под око.
- И с какво предизвиках този интерес? Нямам нито власт, нито кой знае каква информация.
- Е, няма да те лаская излишно и да те лъжа, че си много важен за каузата ни. Просто до тези, които имат истинско влияние във вашата полиция, не можем дори да припарим. Затова търсим хора като теб – ниско в йерархията, но с достъп до информация, за която началниците им не подозират. От дребни чиновници човек може да научи много, ако знае как да ги слуша.
Жул нямаше какво да отговори на това. Омар се опитваше едновременно да го ласкае и унижава и се справяше доста добре, не можеше да му се отрече. От коридора се чуха тихи стъпки, по-скоро поскърцване на гумени подметки по циментовия под.
- Вече познаваш дъщеря ми. Всъщност точно заради нея си тук.
Петен се обърна – на вратата стоеше Фатима. Неговата Фатима! Трябваше да се сети по-рано. Не, трябваше да се сети още веднага, щом разбра, че става дума за шлемовете. Но не, не можеше да е Фатима.
- Здравей, скъпи!
Младата жена му се усмихваше, а Петен не можа да открие дори капка притворство в усмивката ú.
- Защо, Фатима, защо си ме лъгала през цялото време?
Усмивката ú помръкна.
- Не съм те лъгала нито за миг. Просто не ти казах всичко. Никога не е ставало дума за баща ми, нито за убежденията ми.
Жул замълча. Спомни си какво го беше привлякло за пръв път у нея – това, че умееше да слуша. Той говореше ли, говореше, а тя слушаше и разбираше безмълвно. След смъртта на Едит Жул имаше нужда точно от това – разбиране. И Фатима му го беше дала, без да иска нищо в замяна. Досега. Сега вече не го слушаше.
- Ние ще го спрем, Жул, който и да е той. Трябва да го спрем независимо дали ще разберем как убива или не. Помогни ни!
Петен не искаше да избухва, но този път не успя да се сдържи.
- Да го спрем? Него! Кого по-точно? Ти знаеш ли кой е убил тези хора? Защото аз не знам. Дори не знам какво има на втория шлем. Ами ако е било нещастен случай? Неизправност в шлема?
Фатима го погледна изпод смръщените тънки вежди:
- Нима? Е, аз знам повече – гледах и втория запис. И знаеш ли какво? Твоят човек без лице – беше там. И пак той уби нещастника. С огнено кълбо. И шлемът пак не се изключи.
Доскорошната му любовница спря само колкото да си поеме дъх, преди да продължи.
- Аз пробвах. Пробвах да се изключа. Но не можах. Разбираш ли? Изтърпях една десета от онова, на което е бил подложен мъртвецът, но и то ми стига за цял живот.
Колебанието на Жул се изпари. Ако ще прави нещо, сега беше моментът.
- Ти си умно момиче, Фатима. Сигурен съм, че не си опитала само веднъж – той самият бе пропуснал да направи това с първия шлем. Мислеше да прехвърли записа от мемокартата на личния си шлем у дома и да види как стоят нещата с изключването, но така и не успя, преди да го отвлекат.
- Да, всичко си е нормално, докато не се появи онзи аватар без лице. Преди това шлемът изключва нормално. Влезе ли онзи в полезрението, край. Защитата блокира.
Жул не бе изненадан да го чуе.
- Донесете ми шлем.
После се приближи до масата и се настани на един от столовете. Фатима седна до него.
- Какво смяташ да правиш с него?
Петен се усмихна за пръв път през този ден.
- Ще се наложи да ми се доверите. Няма да извикам никого на помощ, спокойно. За Фатима е, не за мен – да види и другия запис.
Омар го изгледа изпитателно. Но Фатима беше тази, която се обърна към единия от двамата пазачи, по-ниският, онзи, който беше заплашвал Моник.
- Саид, донеси един шлем!
Докато чакаха, Жул реши да уплътни времето с още въпроси.
- Как така ти се подчинява? Та ти си жена. И защо си позволяваш да ходиш с открито лице?
Фатима сведе поглед към масата.
- Времената се променят, а и ние заедно с тях.
- Ами присадката ти? Нали точно това е, срещу което се борите?
Младата жена замълча. Жул я познаваше достатъчно добре, за да забележи червенината, която изби по тъмните и бузи. Реши да не спира до там.
- Целта оправдава ли средствата, Омар? Да изпратиш собствената си дъщеря в леглото на врага? Това угодно ли е на Аллах?
Омар се изправи на крака и зарецитира:
- И лукавстваха те с умисъл, но провалихме Ние тяхното лукавство, без да усетят. И виж какъв бе краят на лукавството им унищожихме тях и техния народ всички! Ето домовете им в руини, защото угнетяваха. В това има знамение за хора знаещи. И спасихме онези, които вярваха и се бояха.****
После продължи далеч по-спокойно:
- Правим това в името на Аллах, Всемогъщия, Премъдрия! Ние сме само инструменти в ръцете му! Аллах е Всемилостив и Милосърден!
Фатима се намеси. Гласът и беше тих, ужасно тих.
- Не можеш да разколебаеш вярата ни, Жул. Никога повече недей я подлага на съмнение! Ти не си враг. Ти си жертва, също като останалите.
В този момент влезе Саид. В ръцете си държеше поочукан и доста старичък на вид шлем. Жул даже не можа да разпознае модела. Опипа джоба си – мемокартата беше все още там. Дано архаичният шлем да има слот! Петен стана на крака и пое шлема от ръцете на Саид. Да, от задната страна видя издайническия процеп на универсален мемослот. Остави шлема на масата и мушна картата в слота. После включи шлема и го подаде на Фатима.
- Ето, виж сама.
Фатима надяна шлема на главата си и се отпусна назад в стола. Записът беше дълъг десетина минути и Жул седна обратно на стола си, за да го изчака.
- Жул, кажи как да открием кой стои зад това. Трябва да знам само място, физическо място, дай ми координати, а аз ще издиря хората.
- Може би ще ви помогна. Може би. Но и аз искам да знам някои неща.
Петен зачака избухването на Омар, но такова не последва.
- Какво искаш да знаеш? Кажи и ще ти дам отговор.
- Защо ми показахте екзекуцията на онзи човек? Ще ме убиете ли, когато приключи всичко това? Знам твърде много за вас – познавам лицата ви, мога да дам описание на тази сграда. Не можете да ме пуснете. Защо да ви помагам, ако ще умра толкова скоро?
Лицето на Омар помръкна.
- Страхът избистря съзнанието. Страхът помага на човек да види кое наистина има значение в живота. Не се ласкай – важен си за нас, но не можеш да ни навредиш. Щом приключим с тая история, изоставяме сградата. Описвай я на когото си щеш. Лицето ми го познава всеки, който е гледал новини. Фатима никога повече няма да я видиш, нито пък някой от другите...
Омар спря за миг, а в очите му се появи стоманен блясък, който досега Жул не беше забелязал.
- Саид, снимките!
Саид се приближи и измъкна от джоба на ризата си няколко снимки, отпечатани на сивкава хартия. Хвърли ги на масата и пак се отдръпна. На Жул му трябваше само секунда, за да разбере какво има на тях. Моник! На първата беше снимана пред училище, сигурно от спряла кола. На втората беше на площад Конкорд, заедно със съучениците си... Жул не пожела да разгледа другите.
- Човек, който има за какво да живее, е много лесен за контролиране. Ти си безопасен за нас.
Жул вече едва сдържаше нервите си. Разкъсваше се между това да се разридае и да се нахвърли срещу мъчителите си.
- А защо присадките? Защо мрежата? Борите се за независимост. Борите се за религиозни свободи. Какво общо имат присадките с това?
Омар беше възвърнал изгубеното си за миг самообладание.
- Няма независимост, когато умът е зависим. Дори свещеният Коран не може да помогне на неверника да прозре истината, когато мозъкът му е промит. Глобнет стои на пътя на вярващите към блаженството. Не можем да я контролираме, затова ще я унищожим... Но стига празни приказки. Искам отговори и то бързо. Кажи ми къде е онзи, който стои зад всичко това.
Полицаят се замисли – поначало в почти всички държави в Европа, а и много от останалите, имаше закони, защитаващи личната информация в Глобнет. Проследяването беше незаконно дори за полицай. Трябваше заповед от съда, за да се проследи или подслушва някой в мрежата.
- Можеш ли да ми издействаш съдебна заповед за нетпроследяване? Ако имам такава, ще ида в префектурата и ще ти кажа координатите на входната точка с точност до сантиметър.
Омар поклати глава.
- Не, Жул, това ще отнеме твърде много време и средства. Трябва да има и друг начин.
- Омар, аз не съм истински полицай. Нямам си информатори, нямам достъп до секретна информация. Мога да ви разкажа за шлемовете, за достъпа до мрежата, за блокирането на импулсите към мускулите, за присадките, но не мога да ви намеря човек, който иска да се скрие.
Арабинът го изгледа изпод гъстите си черни вежди.
- Не може да няма друг начин да се открие някой в мрежата. Мисли!
Беше ред на Жул да поклати глава. Нямаше да е вярно, ако кажеше, че никога не е мислил за такъв.
- Може би има. Може би. Но ви трябва някой, който да познава старата част от мрежата. Интернет. Чувал съм, че там още има работещи сайтове с добри трейсрут алгоритми. Този някой обаче трябва да е на място с добра инфраструктура – ще е нужен бърз достъп до мрежата, иначе няма да се получи. И трябва да е готов да наруши закона.
Омар отговори без колебание:
- Ще намерим такъв човек. Какво още ще му трябва?
- Само записите от шлемовете, нищо друго. Аз ще го направя.
Ако успееше да се свърже с криминалните и да им предаде, че е отвлечен, може би щяха да го открият? Нямаше представа къде се намира, може би дори не беше във Франция, но си струваше да опита.
- Не, Жул, рано е още да ти дам достъп до мрежата. Фатима ще се справи.
Омар се обърна към двамата въоръжени пазачи.
- Заведете го в стаята му и го нахранете.
След като се нахрани, Жул дълго лежа с поглед, вперен в тавана. Размишляваше върху това, което бе разбрал от Омар и Фатима. Омар, убиецът на Едит. Омар, борецът за чистота на човешкия род. Идеалист ли беше, или просто поредният луд, успял да повлече след себе си цяла тълпа последователи? Какво щеше да стане, когато в ръцете му попаднеше толкова страшно оръжие? Щеше ли да го използва, за да всява страх, както твърдеше, или пък щеше да превърне Глобнет в кошмарна гробница? Много въпроси, твърде много, а отговорите бяха малко. Жул дори не знаеше какво да мисли за самия Омар. Мразеше го, разбира се – та той беше отговорен за смъртта на жена му и заплашваше дъщеря му. Но трябваше да му помогне – колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че онзи, който убива тихомълком в мрежата, може би е по-опасен от самия Омар.
Вратата се отвори рязко и в стаята влетя Саид и започна да пелтечи на трудноразбираем английски:
- Хайде, давай, бързо! Омар те вика веднага!
После дори не изчака Жул, ами се затича по коридора. Петен го последва с бърза крачка. Завари Омар на същото място, на което го беше оставил. Арабинът крачеше напред-назад из стаята като лъв в клетка и изглеждаше ужасно развълнуван.
- Какво става?
- Много интересни неща стават, Жул, много интересни. И искам ти да ми ги обясниш.
Омар се спря и погледна французина право в очите.
- Намерихме човек, какъвто ти ни каза. Платихме му, каквото поиска и Фатима му прати записите. После онзи върна парите обратно. Просто ги върна.
Жул стоеше притихнал и слушаше. Реши, че ще стане по-бързо, ако изчака Омар сам да му разкаже, отколкото ако го разпитва.
- Ето, чуй сам какво ни каза.
Присадката на Петен се включи – някой му подаваше аудиоданни. Той погледна изненадано Омар. Арабинът кимна.
- Да, да, и аз имам присадка. Не можеш да се бориш с нещо, което не познаваш. Слушай сега, а после ще ми кажеш какво означава това.
Жул даде разрешение за приемане на данните и ги пусна на аудиоканала. “Не мога да ви помогна – трейсрутът нещо се скапа. Връщам ви парите.” Лесен за разбиране опростен английски. Твърд акцент, човекът изговаряше ясно “р”, без да си прави труда да го заглушава. Гласът му беше дрезгав, доста прегракнал – като на пушач. Жул не беше виждал пушач от години, така че сигурно беше от друго. Някой явно попита нещо, което не беше записано заедно с първия глас, защото онзи продължи: “Стават странни неща. Всички трейсрут сайтове казват едно и също – вашият човек се намира едновременно на много места. Париж, Лондон, Сиатъл, Пекин... няма к’во да изреждам, направо ви пращам списъка с координатите. Не ви ща парите, взимайте си ги. А, още нещо – т’ва са все главни сървъри, което си е съвсем невъзможно. Тоя не може да е влизал направо през главните сървъри, разбираш ли? Все от някъде другаде се влиза, обаче не мога да го проследя натам. Някой е намерил начин да си върже шлема направо към главните сървъри. Ама пък към девет главни едновременно... нееее, няма начин. Абе я си взимайте парите и записа и ми се махайте от главата!”
Жул още се опитваше да измисли какво да каже, когато Омар нетърпеливо го подкани.
- Е, какво мислиш? Човекът е сигурен, най-добрият. Този, дето ни го препоръча, каза, че го е ползвал доста пъти да му намира хора в мрежата и всеки път нещата ставали без грешка.
Петен мислеше усилено. Променливите бяха твърде много. Този, който правеше това, може би беше нетмагьосник, способен да заблуди опитния хакер. А може би... в главата на Жул се завъртя една мисъл, от която косата му се изправи.
- Ще ми трябва още нещо – логовете на някой от сървърите. Искам входните и изходните логове. Можеш ли да ми ги намериш?
Омар се ухили:
- Взехме ги вече. Фатима се сети за тях още щом разбра какво е казал хакерът. Но после каза, че не вижда нищо странно. Ето ги.
Арабинът побутна през масата купчина листове. Жул се доближи и ги погледна учудено. Хартия! Още ли имаше работещи принтери? Вдигна най-горния лист и зачете внимателно. Взимаше лист след лист, докато не приключи с цялата разпечатка. Когато остави последния обратно на масата, се почеса озадачено по брадичката.
- Хм. Интересно. Можем ли да се доберем до записа от охранителната камера на сървъра?
Омар вече губеше търпение.
- Може и да можем. Но не и преди да ми обясниш какво става.
Жул кимна.
- Ще започна от далеч. Системата работи така – потребителят се “закача” за най-близката входна клетка, която е свързана с локален входен сървър. Той препраща заявките на потребителя до главния сървър, който ги преразпределя и насочва. По този начин за всяка заявка, постъпила на главния сървър, се създават четири записа – за постъпване на заявката, за препращането ú към адресата, за връщане на резултат до главния сървър и за препращането му до потребителя, създал заявката. Записите се отразяват в лога.
Омар слушаше с учудващо внимание и не прекъсваше Жул.
- Знаеш за първия смъртен случай. Според записа от шлема аватарът без лице се появява в 15,03,03 и изчезва точно дванадесет секунди по-късно. Прегледах внимателно лога за периода 15,03,03-15,03,15. В този период сървърът е обработил заявките на точно четиридесет и седем потребители. Само че има дребно несъответствие – една от заявките само е била пренасочена, без да е постъпила отникъде. След изпълнението ú резултатът е върнат до главния сървър, но без да продължи до потребителя си. Това ще рече, че потребителят е бил свързан директно с главния сървър, разбираш ли? Искам запис от камерата, за да видим дали в този момент е имало някой при сървъра.
Арабинът обаче поклати отрицателно глава.
- Ами ако в помещението не е имало хора? Ако някой се е свързал с кабел към сървъра? Или пък с безжична връзка?
Жул го изгледа с учудване.
- Ти виждал ли си главен сървър? Това е херметично затворена кутия с един-единствен допълнителен порт отгоре. Ако в порта е включен кабел, ще го видим на записа. Няма безжична връзка, няма никакви други допълнителни комуникационни устройства, освен порта.
Но Омар не се примиряваше:
- Ами входящият кабел? Нали данните постъпват и се изпращат по оптичен кабел?
- Кабелът е екраниран. Дори самото проникване през екранировката не може да стане, без качеството на връзката да спадне драстично, да не говорим пък някой да се включи така. Не, няма как. Ако пък нашият човек се е включил след разклонението от магистралния към входния сървър, тогава хакерчето щеше да получи входните координати, а не тези на главния сървър. Омар, ако има някой на записа от охранителната камера, можеш да си сигурен, че той е твоят човек.
Този път арабинът се замисли повече, преди да зададе следващия си въпрос.
- А как така е влязъл едновременно през всички главни сървъри? Да не би да са повече от един?
Жул отговори без капка колебание:
- Не, няма начин. Не е възможно двама да ползват един и същ аватар. Това е най-старият закон в мрежата. Да вземеш чужд е тежко престъпление. Но дори и тогава не може по едно и също време двама потребители да ползват един и същ – не е възможно. Това е все едно да налееш два литра вода в еднолитрова кана – в крайна сметка ще имаш литър вода в каната и литър – разлян около нея. Това е положението. А за това как е станала тая работа, имам нещо на ум, но нека първо видим записа, пък после ще ти кажа. Става ли?
Арабинът кимна с глава и изхвърча от стаята. Преди да излезе, се обърна към Жул.
- Чакай тук!
Когато Омар се върна, търпението на Жул беше на изчерпване. Времето, прекарано насаме, му беше стигнало, за да обмисли цялата ситуация най-подробно. Но това само беше затвърдило подозрението му. Записът не му трябваше – знаеше какво ще види на него. Арабинът носеше под ръка онзи същия очукан шлем, с който Фатима беше гледала записа на убийството.
- Ето. Записът от камерата е на шлема.
Жул махна безразлично с ръка.
- Изгледай го ти.
- О, вече го гледах. През цялото време в стаята няма жива душа, а портът е свободен. Казвай какво ти се върти из главата. Възможно ли е някой да е фалшифицирал записа?
Жул се понадигна.
- Кое да фалшифицира? Логовете на всички главни сървъри? И записите от охранителните им камери? А и да излъже трейсрута? Ако някой може да направи това, то това е само твоят Аллах.
Преди да се усети, Жул се оказа по гръб на пода с опряно в гърлото острие на изникнал неизвестно откъде нож.
- Да не си посмял да споменаваш Всевишния по този начин, невернико!
Ножът изчезна под широката роба на Омар с почти същата скорост, с която се беше появил.
- Слушам те, кажи какво мислиш.
След като се посъвзе, Жул изправи стола, на който беше седял допреди секунди и го яхна наобратно. Опита се да говори, сякаш нищо не беше станало току-що.
- Мисля, че си имаме работа не с човек, а с нещо друго. Високоинтелигентна програма. Това е.
Омар почти подскочи срещу него и за миг Петен си помисли, че може пак да му се нахвърли. Но арабинът седна и се замисли. След малко пророни тихо:
- Изкуствен интелект. Изкуствен интелект, който прави пари от нетдрога и убива хора? Не можем да му позволим да продължава. Просто не можем!
- Да, Омар, не можем. Но как ще го спрем?
Арабинът сякаш не го чу.
- И бойте се от изпитание, което не сполетява само угнетителите сред вас*****!
После отново насочи вниманието си към Жул:
- Ще го спрем, драги, ще го спрем.
Жул го погледна с недоверие, а Омар продължи:
- Май е мой ред да обяснявам. Мисля, че имаш право да знаеш – тонът му изведнъж стана някак тържествен, – ние, Децата на Мухаммад, подготвяме атентати срещу някои правителствени учреждения, обществени сгради и клиники за имплантиране на присадки. Имаме съмишленици на много места. Ще унищожим главните сървъри. Ако взривим всички едновременно, сигурно ще ликвидираме изчадието! Той е угнетителят!
Петен се замисли за момент.
- Хм, може и да стане. Щом се намира на толкова сървъри едновременно, сигурно е доста голям. Би трябвало да е достатъчно да унищожим голяма част от кода му, за да го довършим. Можем поне да се надяваме. Сървърите в списъка са девет. Ще можете ли да ги ударите всички едновременно?
Омар се ухили по начин, който накара Жул да потръпне:
- Защо казваш “ударите”? По-добре кажи “ударим” – ти ще дойдеш с нас. Намираме се в покрайнините на Берлин. Това е старата болница в Кьопеник. Единият от сървърите е съвсем близо.
Жул направо зяпна насреща му. Погледна го втрещено и не успя да каже нищо.
- Ще ударим след три дни – трябва малко време да задействам Децата. През това време почивай и се подготвяй. И прочети Корана.
Омар му подхвърли малка е-книжка****** с тъмна пластмасова подвързия. Жул я улови непохватно и я пъхна в джоба си. После изгледа продължително човека срещу себе си. Убиеца на Едит. Всичко беше минало добре – беше успял да спечели доверието му. Но когато общият враг бъдеше победен, щеше да има време за отмъщение. О, как само чакаше Жул този момент!
***** - Коранът, 8 сура „Придобитото във война” – бел. авт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар